Почти терапия: Влюбени през травмите си
Vložit
- čas přidán 27. 08. 2024
- „Почти терапия… с Дора и Бела“, епизод 7: „Влюбени през травмите си“
В този епизод говорим защо е толкова важна ролята на несъзнателните избори при влюбването и как понякога се свързваме с партньора през травмите си?
Обсъждаме:
👉 Каква е разликата между влюбване и любов?
👉 Какво е травма и как травмите от детството влияят върху начина,
по който се свързваме с другите хора в живота си в зряла възраст - партньор, деца, приятели, колеги?
👉 По какъв начин е възможно да се свържем с някого през травмите си?
👉 Кога това свързване се превръща в рисково и лишава партньорството от истинска стабилност?
👉 Как може да превърнем в позитив това свързване през травмите?
Как да интегрираме в себе си черти от характера на своя партньор, които не притежаваме?
👉 Как да се разширяваме, а не да се ограничаваме чрез любовта?
Ние сме Дора Прангаджийска - психолог и психотерапевт, автор на книгите „Благодаря ти, мамо. Пътят на осиновения от гнева до прошката“ и „Не за всичко са виновни родителите ни“, създател на Психотерапевтичен и обучителен център - АЛМА.
И Бела Чолакова - журналист и писател, автор на книгата „Осиновени истории“, създател на блога Достатъчно, автор в списание „Космос“.
Намерете ни тук:
www.almatherap...
doraprangadzhi...
dostatachno.com/
Това като личност,а не като усещане е наистина факт❤ потвърждавам.
Благодаря за изключително интересния и полезен разговор и тема! Слушайки, правех съпоставка с моите влюбвяния и получавах обяснението...
При положение, че всички хора имат травми, съществуват ли такива наистина пораснали, възрастни хора, които не се свързват през травмите си, които задължително всички имат? Някакво прориворечие всеки път виждам и сякаш това, да се превърна във възрастен човек, отработил всичките си травми, че даже да срещна още един такъв, с който да се свържем, ми се струва непостижимо висока цел, и това ме травмира още повече...
Мисля, че точно това и аз питах във видеото - дали не се свързваме неизменно през травмите си и Дора уточни, че много хора се свързват през травмите си и това не е задължително да е токсично, но оставането само в позицията да ги обслужваме, може да доведе до токсичност. И че целта е именно разширяване чрез партньора. Така че Дора ще каже професионално мнение - но според мен няма човек, който да е отработил всичките си травми. Но със сигурност работата върху себе си е винаги от полза - не само за намиране на партньор.
Много обстоен отговор на Бела.
Всъщност травмите са част от нашия живот и те ни правят точно такива каквито сме - част са от нашата уникалност. Обикновено чувайки думата травма, като че ли на преден план изкарваме дефицитите, които тя носи. Но травмите ни носят със себе си и много позитиви, за което е добре също може би да поговорим. И в този смисъл срещата с другия и влюбването е повод да се учим на това, което нямаме, както и да даваме на партньора това, което ние имаме.
@@Dora.Prangadzhiyska , много би ми било полезно да науча какви са тези позитиви от травмите, въпреки, че имам някаква идея за какво може да става въпрос. Колкото до това, което казвате в края на отговора си, несъмнено даваме на партньора си това, което имаме. Не бихме могли да дадем нещо, което нямаме в нас, нали? И нещата се случват естествено, несъзнателно дори. Друг е въпросът, че трябва да си вземем от неговото и да го интегрираме в себе си. В моя случай - аз съм недвусмислена и лаконична в изказа си, без завоалиране, прикриване на части от истината или чувствата ми. С ясно поставяне на граници. Партньорът ми -:точно обратното - неуверен, мек, завоалиращ, криещ чувствата си, съобразяващ се с желанията на децата си ( от друга жена), родителите си и накрая, ако имаше възможност, и с моите. Не успях да си взема от неговата "мекота", защото постоянно ме поставяше в позиция на "последната дупка на кавала" след всички останали, което с годините изостри още повече моята "острота", защото извади наяве травмите ми (от отхвърляне, от предателство, унижение, несправедливост и накрая - от изоставяне). Започнах работа с психотерапевт, осъзнах кое от къде идва и защо се случва, инициирах разговори с партньора ми, в които останах нечута. Той, от своя страна си взе от моята категоричност и твърдост, но започна да ги проявява единствено към мен, и към никой друг в живота си. Връзката стана токсична, и въпреки огромното ми желание за разбиране корените на проблемите, това, което се случи беше - презрение към мен, моите търсения и опити да спасим връзката си. Сега съм в тежка депресия, с драстично отслабване и никаква светлина пред себе си за някакъв живот напред. А той, продължи с лекота, с нова жена и успя да ми вмени чувството, че аз не съм наред и нещо в мен е сбъркано, докато той се изживява като Ангел, разпръскваш около себе си любов и доброта.
Как да живея сега? Имам усещането, че тези, които не ровят в раните си, и не се и опитват да търсят причинно-следствени връзки, са много по-щастливи и си живеят живота с лекота, без много да се замислят и задълбочават.
И какво, като съм разбрала толкова неща за себе си, и за другите? Сега знам колко съм травмирана, нямам никаква надежда, че ще мога да се справя с това (как да се справя? то си е в мен, и винаги ще бъде там!), вече се смятам за "втора ръка" човек, който не е наред и който постоянно отхвърлят. Това, не само, че не ми помогна, но ме докара и до ръба на отчаянието и гроба.
Много полезно! ❤
Искам да попитам следното - ако имаме малки деца, които имат силна шизоидна или орална компонента, какво може да направи майката в процеса на израстване на децата за да омекоти вече създадената травма?
Може би е за отделна тема
Да, това е хубава тема, която можем да направим. Много родители, четейки и слушайки за детските травми наистина се притесняват какво “са причинили” на децата си и едно такова видео ще е полезно, благодаря за идеята.
На прима виста най-ключовото, което можем да правим за справяне с оралната травма е да подкрепяме детето си в това да вярва повече в себе си, да има усещане за “достатъчност” на нещата, които постига, да е смело в пиставянето на граници към външния свят, а когато има шизоидна компонента да толерираме творчеството, което вероятно е силна страна, но и да подкрепяме присъствието на детето в реалността.
Както и в друг коментар написах - теавмите имат у много положителни страни и това че са се случили формират индивидуалнистта на всеки от нас. Но да, ще предвидим такова видео. :)
Здравейте, винаги ли влюбването е през травми? Кога не е ? Или здравословното е първо през травмите, но после с градеж? Благодаря❤
Със сигурност Дора ще се включи с коментар, аз само искам да ви обещая от мое име, че ще направим отделна тема за влюбването. За разликата между любов и влюбване и точно какви са различните механизми на влюбване. На втория въпрос мисля, че отговаряме в края на видеото, че свързването през травмите е неизменно за много хора, но оставането единствено в позицията да ги обслужваме, може да е нездравословно.
@@Bella.Cholakova Благодаря Ви! Ще очаквам епизода. Много информативни и полезни видеа. Благодаря!
В терапията избягваме думите “винаги” и “никога”. Разбира се, че има и много други фактори във влюбването, но нерядко наистина търсим “половинката ни”. И намирането й в никакъв случай не е лошо, когато и двамата работим по това да търсим своята цялост и интегрираме максимално много аспекти в себе си.
@@Dora.Prangadzhiyska Благодаря :) Обнадеждаващ отговор
Баща ми беше кукла на конци в ръцете на неговото семейство. Игнорираше ни и майка ми страдаше. Настройваше ме срещу тях, искаше да съм и родител да я защитавам от доминатния ми дядо и ме заплашваше, че ако не го направя ще умре че ще си имам мащеха, ще бъда сама на този свят и т.н Дядо ми упражняваше насилие никой не ме защити от него бях малка а имах и задачата да защитя мама. Очаквах баща си от чужбина да се завърне и да ме защити а той не се оказа както очаквах и той почна да ме тормози. Караха се ревнуваше мама тормозеше я. Като пораснах избрах мамино синче като баща си, и майка му беше като дядо властна тиранична. Разведох се. Сега ме е страх ако намеря и като него ревнивец много ме е страх. Вече осъзнавам всичко в момента живея с тях и се страхувам за себе си. Те продължават с техните проблеми по между си.. според вас да се махна ли от тука
На 18 години се оперирах от онкологично заболяване.. толкова трудности видях..но те продължават да не мислят за мен, да ме манипулират, да ме обвиняват карат се по между си всичко преживяват много драматично и по много правят сцени всеки ден измислят някакви проблеми,